Правя отчаяни опити да изсмуча вдъхновение от пръстите си. Като прилеп, смачкан от дъга, ме обливат всички цветове. И се давя. Без звук, без хлип: красиво, във водата - сподавям страха със смелост. Дали само тъмнината свети в очите ми? Не, в мен никога не е тихо.
Гласът на пералнята ми пречи. И после засмуквам самия себе си: вървя по студена линия, по ръба на мост, а погледът ми е закотвен на няколко места едновременно. Очите ми шарят по пейзажа пред мен: езеро, намърдало се в скута на океан. Но не нахално, а сякаш точно на място: като съвършено изрисуван съвместен портрет. Като завършен пъзел с две части, които пасват перфектно една в друга.
Вълните на синята планина се разбиват в невидим зид и еднакво количество вода на времеви интервали се материализира от другата страна на стената, пълнейки окото на водно торнадо. Фонтани от пяна се замерват един-друг. Всичко е обляно в пара, но и не съвсем: досущ като запотен прозорец, продупчен от непрестанно растящо число лъчи. Слънчево оръжие-многоцевка със самозареждащ се пълнител.
Ръката ми плува редом с вятъра. Издишвам, а бузите ми се пълнят с въздух. Застиналите корали под мен ми нашепват. Отпускам се напред и докато се нося във въздуха, преброявам до три. Преброявам до края на света или до неговото начало...
