Брилянтна арт ефузия.

Изпускам влака, на който се бе качил дъжда, защото съм прекалено зает със себе си. Мигам с очи и го няма, остава само самотният звук на капките, които ми го натякват. Позволявам си да предположа, само че забравям, че предположенията понякога си остават само предположения - и не се сбъдват.
Бързам! Бързам така, сякаш ми се ходи до едно много специално място, а не виждам никъде следа от специалния способ, с който да си свърша работата! Танцувам с вятъра. Искам да кажа... той танцува с мен.
Всички сме толкова филмирани, че вече не оставяме поле за действие на самите филми във собствената им сфера! И творим такива светли произведения на изкуството, отнемайки законното право на филмите да ни филмират. Разбира се, обираме всички награди. Всеки наш филм е феномен! Една канонада от брилянтни арт ефузии, която в действителност всъщност е цитронада от величествени конфузии. И този, който не успява да открие "очарованието", е сляп. Неминуемо! И после се затваряме, само за да се отворим след минутка - и после пак да се затворим. Порязваме се на тъп нож и единственото, което кърви, е гордостта ни. Само че ние сме хората с черни ленти в цялата тая тълпа от слепи и виждащи.
Понякога, за да подредиш себе си, трябва да подредиш стаята си - и обратно. Сигурно е по-приятно да "тренираш дракона", (Многосмислие!) който така или иначе все някога ще израстне: отведнъж, сякаш е хвърлен в басейн и му се налага да се научи да плува, за да не се удави, или като за пръв път успява да балансира колело. По приятно е, защото за безсмислените неща не се налага да отговаряш на въпроси.
Числото седем понякога наистина се оказва магическо, но не защото магията му е постоянна константа, а защото в определен момент всяко число може да бъде магическо.

Прилеп, смачкан от дъга.

Правя отчаяни опити да изсмуча вдъхновение от пръстите си. Като прилеп, смачкан от дъга, ме обливат всички цветове. И се давя. Без звук, без хлип: красиво, във водата - сподавям страха със смелост. Дали само тъмнината свети в очите ми? Не, в мен никога не е тихо.
Гласът на пералнята ми пречи. И после засмуквам самия себе си: вървя по студена линия, по ръба на мост, а погледът ми е закотвен на няколко места едновременно. Очите ми шарят по пейзажа пред мен: езеро, намърдало се в скута на океан. Но не нахално, а сякаш точно на място: като съвършено изрисуван съвместен портрет. Като завършен пъзел с две части, които пасват перфектно една в друга.
Вълните на синята планина се разбиват в невидим зид и еднакво количество вода на времеви интервали се материализира от другата страна на стената, пълнейки окото на водно торнадо. Фонтани от пяна се замерват един-друг. Всичко е обляно в пара, но и не съвсем: досущ като запотен прозорец, продупчен от непрестанно растящо число лъчи. Слънчево оръжие-многоцевка със самозареждащ се пълнител.
Ръката ми плува редом с вятъра. Издишвам, а бузите ми се пълнят с въздух. Застиналите корали под мен ми нашепват. Отпускам се напред и докато се нося във въздуха, преброявам до три. Преброявам до края на света или до неговото начало...

Не съм мъртъв.

Понякога пиша чрез мисълта си. Перото трябва да го топя в мастило, химикалките се изписват, а моливите постепенно предупреждават за гибелта си. Умът ми е най-сигурното място. Никой не може да ме чуе. Никой не може да ме "прочете". Мислите ми са безшумни, макар че всичко, плод на моето въображение, развърта гайките на разума ми. Водовъртеж, който поглъща картините на собствената ми извратена фантазия, подготвя се да кихне и противно на очакванията - повръща наведнъж всички изображения. Сякаш съм самотен посетител в огромна кинозала и се блещя отблизо в огромен монитор, по който има смущения. Всичко е точно както го разправят: кинолента, ниже се образ след образ, само че с малката подробност, че след това не си мъртъв. Не вярвам в светлината на края на тунела, не си и падам много-много по тунели. Страх ме е да заспя, защото не съм сигурен дали вече не спя. Не обичам да затварям очи, но истината е, че не само аз, а всички виждат по-добре със затворени очи. Никога нямам време, защото време никога нямам. Надявам се, че дотук съм се справил добре, само че после - накъде ще ме отведе всичко? Дясната ми длан е подпухнала и я потапям в матрака си. Хващам за ръчичка първата пътечка, която срещам, само че аз я водя. Не търся посока, не съм забол самотно габърче на някаква дестинация. Устройват ме пътищата само с начало, авантюрите без крайна точка, защото не обичам изминаните пътешествия и изживяните прилючения.
Обичам вода и чай, правят ме стилен отвътре. Сипвам си ги в халба, защото всичко, което приемам, е или колкото искам, или без хич. Пия чая с няколко лъжици мед, защото всичко е по-сладко с щипка от природата.
И понякога съм алергичен към живота.